Феноменът -„Плачещите икони“
Има ли плачещи икони? Да, има.
Подобен феномен, наречен „ мироточене “ или „ мироточение “, нееднократно са виждали църковни чиновници, миряни, както и даже атеисти, отричащи всичко, които не се вписва в нормалните клишета и стандарти.
Но, с цел да разберем същността на въпроса, би трябвало да знаем, че иконата не е единствено изрисуван облик на светец. За вярващите тя е прозорец към божествения свят, който невидимо участва измежду нас. Очите на индивида са огледало на душата му, а светото лице е огледало на висшия дух, включващ съвест, добродетелност, морал и други значими съставни елементи, които ни вършат хора в най-високия смисъл на тази дума.
През февруари 1453 година в фамозната черква „ Света София “ в Константинопол заплакала икона на Света Богородица. Всички свързали това с надвисналата опасност от турското настъпление. И в действителност, градът паднал на 29 май същата година.
През 1705 година в една от московските катедрали заплакала иконата на Света Богородица. Това бил сложен миг за Русия. Реформите на Петър Велики били в разгара си, а Московското царство се превръщало в Руска империя. Новата политика безмилостно разрушавала орисите на хората. И иконата заплакала. Но царят подходил към този въпрос по напълно различен метод. Той решил, че духовенството по този начин стачкува против неговите нововъведения. Затова бил публикуван непоколебим декрет, който… забранявал на Света Богородица и на други светии да плачат. Какво оставало на духовенството, с изключение на да скрие мироточивите икони в подземията на храмовете и манастирите?
В наше време атеистите считат, че мироточенето е нормално шикалкавене без никаква връзка с висшите сили. Според тях, сълзите са нормално масло, което сипват в специфични съдове зад светите ликове. В иконите пък били прорязани фини каналчета, по които маслото било излизало на открито. Понякога пък, съгласно атеистичните хипотези, вместо масло се прави примес от стоманен хлорид и калиев тиоцианат. В този случай капят към този момент не сълзи, а кръв – по-скоро течност, сходна на кръв. Общо взето, това са версиите на материалистите. Но, по този начин или другояче, че се разминават много с многочислените свидетелства на очевидци, зафиксирани както в хрониките, по този начин и медиите в наши дни.
Църквата от много време е внимателна във връзка с мироточенето на плачещите икони. Обикновено тя следва завета на Христос към Тома Неверни: „ Ти повяра, Тома, тъй като видя. Но блажени са тези, които не видяха, а повярваха “. Смисълът е, че човек би трябвало да носи вярата в сърцето си, а не да повярва чак, когато получи някакво „ доказателство “ за съществуването на екзистенциалните сили.
Така, да вземем за пример, през 2012 година най-големите вестници в Италия съобщили невероятната новина, че на 12 април в 16.30 ч. заплакала иконата на Света Богородица в Православната черква „ Свети Никола “ в град Милано. Подобно являние към този момент било следено тук през април 2010 година и март 2008 година Архиепископ Авондиос споделил на тълпата публицисти: „ Дали това е знамение? Ние се отнасяме прекомерно внимателно към тази дума. Ясно е единствено едно: че се случи нещо неясно, което изобщо не е някакъв трик “.
В умозаключение, би трябвало да се означи, че мироточене е много публикуван извънреден феномен. Светите ликове в действителност плачат, в разнообразни църкви и в друго време. Трудно е да се повярва, че всички тези обстоятелства са тривиална машинация. Разбира се, зад това има нещо. Но какво? Тук човек би трябвало да бъде управителен от сърцето и вярата в Бога.
И може би всеки от нас би трябвало да се попита: а дали някоя икона по света не плаче и поради нашите лични грехове?
